За величието на една нация и моралния й прогрес може да се съди по отношението й към животните.“

Махатма Ганди

 ------------------------------------------------

Тетевен
""Нямам думи, с които да опиша възмущението си от това, което се случва в момента.
Коне са оставени в самото корито на придошлата река и вече са затънали до половината във водата. Ако дъждът не спре, водата ще ги отнесе. Къде са органите, които трябва да реагират веднага на такива бедствени ситуации?!""
 
 
Михаела Цветкова
( в Meteo Balkans)


___________________________________________________________

Спасени са! 
Операция по спасяването на два бедстващи коня от коритото на река Бели Вит в Тетевен. Конете са живи и здрави, макар и доста стресирани и уморени, понеже не са спали от доста време. Сутринта водата е била до шията им.

- Nikolay Vitanov



13:40 Току що разбрах от мрежата, че невинните кончета са спасени! 
Благодаря ти, Боже!






А на тия двамата, ако са собствениците, по 100 тояги на голо! Ако оцелеят, да помнят! 

И аз нямам думи.......................

Коментар от мрежата: “Нямам нищо против Евровизия, концерти или каквито и да било международни събития. Нека има култура, музика и настроение — хората имат нужда и от това. Но ми е смешно как цяла седмица слушаме кой град бил най-подходящ да организира Евровизия, сякаш държавата ни е цъфнала и вързала.
България потъва — хората едвам свързват двата края, младите масово заминават, болниците са в трагично състояние, пътищата убиват, а корупцията е навсякъде. Вместо да се говори как да се оправи животът на хората, пак се хвърля прах в очите с шумни теми и показност.
Първо държавата трябва да си дойде на мястото. Първо нормален живот, сигурност, справедливост и достойни доходи. После нека правим големи сцени и да показваме пред света колко сме “европейци”. Защото в момента приоритетите са напълно объркани.”

Коментарите на всякакви политически маргинали, винаги ми напомнят за шараните. Когато покажеш на шарана кукичката, той не спира да яде стръвта, просто започва да ти обяснява колко е полезна за здравето му.
Когато човек няма капацитет да промени реалността си или да признае, че е подведен, той просто променя разказа за нея, за да не изглежда като балък в собствените си очи.
Човешкото его не може да понесе такова унижение.
Архитектите на властта дори не крият кукичката в стръвта, просто я брандират с лого - „евроатлантизъм“, „патриотизъм“, „борба с мафията“ и т.н.
В този момент жертвата поема контрола, преглъща шипа и започва агресивно да изгражда философски конструкции, пише манифести и води словесни битки в мрежите, доказвайки на целия свят, че острието, което току-що е разпорило небцето ѝ, всъщност лекува геополитическата ѝ анемия.
Усилието, което човек полага, за да докаже на палача си колко правилно е сложена примката на врата му, е единствената реална идеология в тази държава.

NIK RAY

Държавата, в която всяка година има наводнения, следвани от пожари, и зимна криза със снега...
И от десетилетия държавата винаги е изненадана слдеващата година, никога не е подготвена, и НИКОГА никой не влиза в затвора, независимо от броя жертви и материални щети... Напротив, дори канят по студиа отговорните, за да говорят, като експерти...
Следващо в менюто :пожари през Август...

ТРЯБВА ДА СЕ СПАСЯВАМЕ ЕДИН ДРУГ

Ден преди наводнението си тръгнах от Гложене и сега гледам как Вита се е разляла, как е пощуряла и как мете и завлича всичко по пътя си.
Колко го обичам само този край! Колко обичам тоя Балкан и тая река. И колко ме стъписва тя сега.
В Рибарица хора се събудили тая нощ от тракането на камъни, които влачи реката. Като стъклени топчета е търкаляла реката камъни и хората са се будели от ударите на камък в камък.
Казаха ми, че били паднали около петстотин литра вода на квадратен метър. Половин тон вода на един квадратен метър. Генерална репетиция за потоп ли е това? Застраховка преди Голямата суша ли е? Нямам представа.
Но много се зарадвах на спасяването на двете кончета в река Вит по средата на Тетевен. Тези кончета живеят в коритото на реката от години. Радвали са ме, снимал съм ги, стихове съм писал за тях. Кога можеш да видиш на едно място събрани река, камъни, върби, риби и кончета?
Някога хората от Тетевен имаха градини в коритото на реката. Гледаха си домати, краставици. После в коритото пораснаха върби. После коритото го изчистиха, дойдоха кончетата.
Като видях как с кранове вдигат кончетата, си помислих за поговорката „уйде конят у ряката“ (отиде конят в реката).
Стана така, че много от нас слязоха и живеят на ниски и опасни места – в коритата на реки, в коритата на пътища по чужбина, в коритата на самотата, в коритата на бавното изчезване.
Богатите места по баирите са заети, а обикновените хора живеят някак си в ниското. И каквото и да става – все ги залива водата.
Виждал съм как приижда река. Стоях на моста на Гложене и я виждах как идва откъм Тетевен. И си помислих, че това не е река Вит, а е огромна змия, някаква странна тукашна кобра, кафява и мътна, която приижда, тича и пълзи.
В това отдавнашно наводнение от детските ми години видях как се удави момче. Видях по реката да плуват магарета, стари печки, дървета, покъщнина, шалвари на помакини видях да плуват, черги. Плуваше обърканият ни живот. И идваше стихията на природата, която нито можем да спрем, нито да проумеем.
Някога село Гложене е било нависоко от реката. Сега там е гробището, да ме прощавате. Но на високо остават гробищата, а хората лека-полека са слизали надолу при по-хубавата и плодородна земя и по-близо до реката.
Как става така, че реката, която дава живот, някой ден се напива, забравя за нас, човеците, и ни помита.
Тия кончета, увиснали с крановете във въздуха, са нещо като знаме – знаме на човешката безпомощност, но и на човешката сила и любов. Чувал съм, че силният човек е велик човек. Велик е и уплашеният човек, защото понякога страхът ни сближава повече от всичко. Преминава през нас като ледена вода и леден вятър и ни напомня, че трябва да се спасяваме заедно. Един друг да се спасяваме. И да спасяваме кончетата си.

А аз днес пак си спомних за малкото котенце, което приютих преди 11 години. Беше изтърсакът от едно котило. Най-мъничкото. Най-безпомощното. Хранех го, когато отивах на работа, радвах му се. То ме чакаше всяка сутрин. Знаеше, че ще дойда, знаеше, че ще го погаля. Знаеше, че ще го нахраня. И така близо две седмици. Първото мое котенце. Томи. Беше колкото шепичка. И един ден той изчезна. Сякаш никога не е съществувал. Поразпитах тук там и разбрах, че някакви съседски деца са го взели. Зарадвах се, че ще има дом. Уви. След около седмица Томи ме чакаше. Слабичък както преди. И повръщаше...Грабнах го и го пренесох в двора на къщата, където живеех. И се върнах на работа. Мислите ми бяха при него и не знам как издържах до края на работния ден. Когато вечерта се прибрах, той ме чакаше на същото място, където го бях оставила. Очичките му сълзяха...

И Томи остана в нашия двор. Беше вече излекуван, зелените му очички грееха.

И така мина около месец.

Тогава дойде онзи дъжд...Проливен, свиреп, гневен. И заля улиците. По тях тръгнаха реки. Едва се прибрах от работа, но Томи го нямаше в двора. И тръгнах да го търся. Газех в мътната вода по улицата в дъжда и виках името му през сълзи. Нямаше го. Очаквах всеки миг да видя крехкото телце предало се на голямата вода...
Хлипайки, се прибрах отчаяна. И изведнъж чух жално и много тихо мяукане. В двора имаше стара барака, която никой не използваше. Звукът идваше оттам. Прецапах през локвите и отворих вратата – той беше там. И ме чакаше! Чакаше да го намеря. Как беше влязъл, не знам.

От този ден нататък той заживя в моя дом.

Томи живя 9 години и си отиде тихо, приюти още няколко котенца в моя дом, прие ги с достойнство, но те винаги знаеха, че той е стопанинът в тази къща. И уважаваха това негово първенство.

А аз все още сънувам големите зелени очи.