Внезапно почина Роси Антов (Дивак Турлак)

Последният му пост във фейсбук, написан няколко часа преди да си отиде завинаги:

"" Аз пак не спах. А когато се събудих, се сетих нещо. На два пъти през живота си съм виждал как същият за миг преминава като на филмова лента пред очите ми. Но и нещо друго се сетих. И това е интересното. Пред очите ми като на филмова лента преминаваха мигове. И осъзнах колко просто стоят нещата на тоя свят. Не видях бележника с оценките от училище. Не видях дипломата от института. Не видях как започвам първата си работа. Не видях как правя успешна кариера. Не видях как се сривам. Не видях как се изправям. Не видях как купих първия апартамент. Не видях как купих първата кола… Бах ти ужаса. Оказа се, че не съм видял най-важните неща в живота си. Видях хиляди мигове, но не и най-важните.
Видях как с мама и тати сме на море. Видях сестра ми с превързано коляно. Видях баба и дядо, с които ловим раци през нощта. Видях как с приятели скачаме във вир. Видях как хванах първата си риба. Видях как сръндак пие вода. Видях планина и планинска река. Видях извор. Видях първата си целувка. Видях скалите до Белоградчик. Видях една чешма сред тях. Видях парк и алея, по която вървя с момиче. Видях и как ям бой, що вървя с точно това момиче. Ама не болеше. Видях синовете си. Малки и луди. Видях язовир. Видях много неща. Видях много обич. Видях каньон сред скалите. И змията, която го пази. Видях лятна буря. Видях есенно топло море. Видях сняг. Видях и синчец. Видях как мирише липа. Видях ей такива дребни неща. Дребни като една прегръдка. За да стоплиш. Или да те стоплят. Бах ти живота!?
А после запалих цигара навън. Под зимно тъмно небе. И се сетих, че няма нищо случайно. Изпуших я и влязох да напиша това. Това е моят живот. Един миг. От мигове. Някакви дребни такива. Няма нищо голямо и важно. А не бих искал да загубя нито един от тях. Защото ще остана без живот.
Това е. Отивам да пуша. Пак. Под зимни звезди.""


*Светъл Път на Душата му!
Харесвах как пише, смеех се много на постовете за Мачко Начков, на други си поплаквах.

Мачко Начков осиротя...





___________________________________________________
https://www.marica.bg/plovdiv/gradat/otide-si-pisatelqt-rosi-antov

Ето това беше Писател.

Харесвам писатели с артистично-поетични души, а той беше с такава душа. Светлината е в Душите им и ще осветява Пътя им!
_______________________________________________

, което не пречи да харесвам, уважавам и чета и други писатели, независимо от политическите им убеждения. Може да ме ядосват, но няма да ги заклеймя и поругая.

Благодаря за присъствието и мнението! Добре е, че имаме поне една допирна точка, Petgrig, което изключение доказва правилото, че 'Всички сме Едно'!

Със здраве!

По повод Мачко Начков беше - как изчезнал за няколко дни и тъкмо се канели да му правят помен, той се появил надран, но доволен. Бил по младежки работи...
А днес отвсякъде изскача новината, че внезапно си е отишъл. Ярък образ беше - натурален, неподправен, талантлив, четях го с удоволствие. Ще липсва!
Светлина по пътя му!

С него ме срещна във фейса Мачко Начков. Знаеш слабостта ми към котките и техните забавни пакости, а той така колоритно ги описваше.
Днес първата новина за деня ми беше тази от поста ми. Тъгувам и за котенцето, което също преживява загубата, убедена съм.
Мир на светлата душа на Дивак Турлак!

За да обичаш коте, ти трябва коте.
За да обичаш жена, ти трябва коте...
Боже, що се мъча.
ЗА ДА ОБИЧАШ ВСИЧКО, ТИ СТИГА ЕДНО КОТЕ.
Вземете го.
То ви чака.
Гладно.
Жадно.
И премръзнало.
Бяло.
Черно.
Жълто.
Тигрово.
И мръсно.
Миризливо.
Сляпо.
Болно.
Куцо.
И самотно.
До кофата с боклук.
То не умее да говори.
Казва само МЯУ, МЯУ.
Не ви се моли.
Коте е.
То иска да ви каже, нещо просто.
Наведи се!
Вземи ме!
Мръсно съм.
По гръбчето ме погали!
Студено ми е.
А после ме сгуши.
Аз гладно съм.
Със тебе ме вземи!
За малко.
Да ме погалиш само!
По рошавите ми уши.
Аз знам, човеко.
Че мръсно съм.
И расово не съм.
Че ще се прибереш на топло.
В апартамента чист.
Ухаещ на парфюм.
Не съм за там.
Аз малко съм.
Мириша.
На кофата с боклук.
Където ям.
Аз коте съм.
Знам.
Че утре ще умра от студ.
Но искам нещо малко.
Много малко.
Гушни ме!
Целуни ме!
И малко топличка вода ми остави!

Слушай, брат, нали ме знаеш. Цел живот съм работил. Кво ли не. А след работа се отбия у кръчмата и чуя некоя история докато се зареждам с алкохолни килокалории. Прибера се, влезна у фейса и я напиша. На другата вечер пак се отбия у кръчмата и ме почват:
- Бре, много убаво пишеш. Що не станеш писател?
Пак чуя некоя история, прибера се, седна на лаптопа, а жената ме почва:
- Абе, ти деца немаш ли? Жена немаш ли? Крушката у банята изгорела. Чешмата тече. Жените мъже имат, а я къде теб те намерих...— с/ъс Petya Ivanova.
Ама аз съм решил да ставам писател. Мъдри хора са те. Нали сте чували за Паулу Коелю. Мълча, усмихвам си и И говоря:
- Гугутчице моя, не викай! По приеми ще те водя след време. У киното мои разкази на филм ще гледаш. Само трай!
И така година. Събрах истории за една книга. Купих едно бомбе и намотах един шал. Като истински писател. И тръгнах по издателства. Влизам и питам, дали ще ме издадат. И после да делим милионите. А те ме гледат като марсианец и ми говорят:
- Кой си ти бе? Да не си Хорхе Букай или Кобилкина, че да те издаваме. Кой те знае. Ако платиш, ще те издадем...
Та оттук, оттам събрах пари. И издадох. Вече е лесно. Продавам, трупам милионите и живея като в американски сериал. И тръгвам по книжарници. Некой да ми продава книгите. Аз съм писател, не търговец. И казвам:
- Ако ми продавате книгата, как ще делим печалбата?
А там ме гледат, като че ли съм долетел от съзвездието Орион. И ми говарят:
- Бре ти да не си Буковски или Слави Трифов, та да делим. Плащаш и ти продаваме книгата. А за теб славата...
Е сега си ба мамата. Книга има, ама нема как да продавам. Пропих последните пари. Деца реват гладни. Жена си събира багажа да бега при мама. Хладилникът празен... И ми идва гениална идея.
Товара всички книги на една количка и право у кръчмата. От нея тръгна всичко. В нея ще свърши. Или пък що да не тръгне нагоре. Сядам и чакам келнерката. Такива като мен не обслужват веднага. Пък и се знаем. Докато я чакам, вадя десетина книги на масата, снимам ги, тагвам се у социалните мрежи и пиша, че продавам книга. У кръчма. Кой книга у кръчма е продавал. Те това е интересно. И още не съм изпил първата водка, те ти първия клиент. Хем купува, хем черпи. И като се почна едно продаване. Даже по махалата се разбра. Пиша, подписвам, подавам, взимам парата, а сервитьорката носи пиене. Некой и мезе поръчваха. Не смогвам. Книгите намаляват, народът не намалява. И таман надписвам книгата на една с огромно деколте от което надничат две любенички, те ти мойта гугутка:
.- Бре, пустиняко, децата гладни реват, а ти курвите гониш. Дай дваес лева за рейса. Напускам те.
Нема лоша реклама. Събра се народ, сеир да гледа. А аз бъркам у торбата, вадя кво има и казвам:
- Ангелче мое небесно, те ти пари. Купи си една кола и шофьор си вземи. И ако искаш бегай при мама. Ако искаш бегай на море.
Е не избега при мама. Седна до мен и не мръдна докато не отиде целия тираж. После се прибрахме. На изпроводняк, чорбаджията на кръчмата каза, че съм добре дошъл винаги. Такъв оборот не е имал никога. И ми даде неква бутилка с некакъв регал.
Та това исках да ви кажа. Когото нещо е почнало от кръчмата, там трябва да продължава. Та сметам с тая история да започне втората ми книга.
Опа, щях да забравя. Купих си лотариен билет. Страхотен. Със златни рибки. Сега ще го изтрия. Ако ме нема десетина дни, да знаете, че харча милиона на Малдивите. Първия милион.